Не мога, Облаче ле бяло!...*
Я кажи ми облаче бяло
от де́ идеш, де́ си ми летяло...
* * * * * * * * *
наближава в село да се върна,
да се върна, майка да прегърна...
Популярна песен
... но как сега да се завърна в село,
че кой ли там с любов ще ме посрещне!?...
С носталгията в мен се е уплело
и чувство за Решение погрешно...
За избор някога във друго време
в подреждане различно на Звездите,
когато бяха всичките проблеми
тъй бързо разрешими... От мечтите!...
В Ония дни на вихрени възторзи,
с напрегнато предчувствие пред „Старта“,
все вярвах аз в „щастливите залози“
на благосклонната Съдба в хазарта...
А други ветрове тогава виеха,
влечеше ме примамно хоризонта –
Звездите в идващите дни се криеха,
но малко тъжни... И така ги помня!...
... След време проумях, че там където
изглежда, че допряла и Земята
съвсем чертата синя на небето –
е просто вход отвеждащ в: Необята...
А после продължава той „оттатък“,
след всеки хоризонт ще продължава –
илюзията лъже, че е кратък
и мислено го приближава...
... Във опити безумни да докосна
Безкраят, май Животът си изтече
и днес живея с повече въпроси,
и все без отговор отдавна вече!...
... От много време, Облаче ле бяло,
реален „ураган“ ме е подхванал:
„– Какво да правя в село опустяло,
където никой скъп не е останал?!...“
Отдавна вече майка ми по двора
не ходи, не поглежда към вратата,
дочуе ли там стъпките на хора –
случайно „проехтяли“ в тишината...
25.10.2020.
* на Светлата памет на Майка ми.
© Коста Качев Все права защищены