Не мога, Облаче ле бяло!...*

                                     Я кажи ми облаче бяло

                                     от де́ идеш, де́ си ми летяло...

                                     *    *     *     *    *    *    *    *   *

                                     наближава в село да се върна,

                                     да се върна, майка да прегърна...

                                                                    Популярна песен

... но как сега да се завърна в село,

че кой ли там с любов ще ме посрещне!?...

С носталгията в мен се е уплело

и чувство за Решение погрешно...

За избор някога във друго време

в подреждане различно на Звездите,

когато бяха всичките проблеми

тъй бързо разрешими... От мечтите!...

В Ония дни на вихрени възторзи,

с напрегнато предчувствие пред „Старта“,

все вярвах аз в „щастливите залози“

на благосклонната Съдба в хазарта...

А други ветрове тогава виеха,

влечеше ме примамно хоризонта –

Звездите в идващите дни се криеха,

но малко тъжни... И така ги помня!...

... След време проумях, че там където

изглежда, че допряла и Земята

съвсем чертата синя на небето –

е просто вход отвеждащ в: Необята...

А после продължава той „оттатък“,

след всеки хоризонт ще продължава –

илюзията лъже, че е кратък

и мислено го приближава...

... Във опити безумни да докосна

Безкраят, май Животът си изтече

и днес живея с повече въпроси,

и все без отговор отдавна вече!...

... От много време, Облаче ле бяло,

реален „ураган“ ме е подхванал:

„– Какво да правя в село опустяло,

където никой скъп не е останал?!...“

Отдавна вече майка ми по двора

не ходи, не поглежда към вратата,

дочуе ли там стъпките на хора –

случайно „проехтяли“ в тишината...

25.10.2020.                                                       

* на Светлата памет на Майка ми.