Не съм поет и не мога

да владея прецизно слога

или с думи омайни

и епитети незнайни

да опиша онова, що виждам в небето

или туй, що ми е в сърцето. 

А как искам да го направя сега

и получа малка награда

- за любовта към нея мечтана отрада.

Не знаеш ти какво е

за човек като мен

да се чувства опустошен.

Не мога да преценя

нощта или денят

са по-тъмни за мен.

Денят, когато си с поглед надолу,

нарочно сведéн

или нощта, през която

търся думи от теб вдъхновен.

Денят тъмен само болка ми носи.

Нощта светлее от спомени скъпи.

Значат ли нещо сега моите чувства

или не разбирам,

че за нея животът е просто  изкуство

да надхитриш другия.

Затова ли все криеш надолу очите?

Но тогава какво става с мечтите

и с горе звездите?

Не ще ли превърнеш небето

в нещо студено?

Не! Това не е за мене!

Не прави, мила, небето студено

за да не изчезнат

хората като мене.

Топлина всекиму в живота е нужна.

Тя душата няма да изгори,

както това ще направят

слънчевите лъчи,

ако само поискаш
да ги докоснеш ти.

Слънцето горе е жестоко нещо –

за него сме ние просто вещи.

Когато си пълен с впечатления,

не интересуват те нечии мнения.

Започваш върху листа хартия

да Я описваш с думи ония,

що мислиш до теб никой не знаел.

С думи, долитащи от небето

и даващи живот на сърцето.

Затова искам на душата мечтите

да са колкото в небето звездите.

И отново те моля –

не прави, мила,

небето студено

за да срещаш понякога

човек като мене.

И не ги търси само в нужда –

любовта истинска не им е чужда.

Само такива могат да кажат

след една твоя истинска ласка:

- Нека Дяволът стане ми брат!

С чувства скъпи сега съм богат,

друго не трябва ми на тоз’ свят!

Тези думи вече съм писал –

добре го знам.

По-горе Ви казах, че не съм аз

поет голям.

Мога само да дишам,

пиша, обичам и да живея

с мечти да докосна

поне за миг

щастието с Нея.

Ще разбере ли какво е

за човек, като мен,

да живее опустошен?