С ампутирани мисли се уча да ходя във ъгъла.
За кураж, всички минали стъпки напред и назад си прибрах.
Понакуцват край мене, изгризали нокти, недъгави -
девет педи обида (над дробна черта), седем прешлена страх.
Маршируват напук, динамични са стереотипите,
на всезнайкото мистър "Не мърдай, не дишай, зает съм сега!".
И, подпряна отляво на пет шепи петъчно хлипане,
аз се уча да ходя нечетно - от две стъпки, вземам една.
Ще проходя, макар не е спорно нечетното ходене.
По земята да ходя ми стига. (Не ща да вървя по вода.)
Който може да бяга на двата си крака - свободен е.
И дори не му трябват за полет чифт силни и бели крила. ...