Във нощите тихи всеки от нас,

запалва със капчица болка кристални сълзи,

които капят с прескъпа предплата на час,

а душата ни мъртва прощални думи мълви...

Редят се сезоните в кръг предкуполно нощен

и слънцето мъртвее във своя ковчег парцалив,

вятър гърми в танц мъдър и мощен,

тръпнещ минорно в студа тих и ленив...

Краят е близо - настъпвайки припка,

копнеещ да лапне всяко парченце любов,

хрупка на ноти снегът меко сипкав,

в откъслечни фрази от филма"Нечут вопъл и зов"...

***

Човекът винаги се смее със лицето си,

   което виждаш безгласно всеки ден, заблуден,

     как той закърпва с усмивки сърцето си,

        разкрива

     колко смел е,

    как лази,

 дори да е смъртно ранен!