Спри вятъра във мен,
изтръпва всяка моя клетка!
Поглед каменно студен
потъпква всяка наша клетва.
Завръщам се все по-далече,
прегръщам не човек, а сянка.
Не чувствам допир или бреме -
от любовта събираме останки.
Тъмно е! И няма този път да съмне,
звездите ни отдавна са заспали,
а скоро и в душите ни ще мръкне!
Душите ни - до край недоразбрани!