Днес отново седнах писмо да напиша,
взех поредния лист от тетрадка и молив,
туптеше сърцето ми, по – трудно бе да се диша,
а празният лист ме гледаше жив –
чакащ пак до теб да адресирам писмото,
пак да опиша колко обичам и колко боли,
както сръчният скулптор работи с длетото,
така да дълбаят по буквите моите сълзи.
Пак бързо свършиха редовете на тайното мое писмо
и всеки ден казвам си „СПРИ, няма да пращаш!,
но сякаш извън себе си пиша и още едно.
Да, знам не ги получаваш, ...