Ти бе там за никой.

И никой беше там за теб.

Защото където беше ти, бях и аз.

Бях, но по-различен бях, и от раз.

Там, дето ти създаде хаос и бъркотия,

аз бях господарят на ред и веселия.

Защото там, дето ти мина, замръзнаха сърцата.

Пламнаха душите, сълзи остри и люти се сновяха по перата

на твоите измислени крила,

бели, тънки и нищожни, лишени от святота.

Там, дето ти прекоси полята с красивите цветя

и безнадеждно те паднаха и изчезнаха в прахта…

Ти, дето поразяваше с мощния си ореол,

издигнал се над главата ти с друга цел, малко по-различна.

Mалко, както любов и омраза в едно се сливат в бездната

на угасващото щастие, но твоята песен за теб е мелодична,

макар за хората тя да е трагична...

Срещнах аз човека, що го беше заринал в кървави сълзи,

вече обаче замръзнали и остри като бръснач са те

и докато дарявах аз, не плач, а радост и усмивка, чувствах как душата ти пълзи.

Ти, дето разрушаваш, а аз творя и катедрали в сърцата аз изграждам.

Дай ми повод и без мисъл ще те предам.

Ти ще гориш, не защото си дявол, дяволи много,

а защото се наричаш ти Светец, никакъв светец не си

и никога не каза ти: „Прости!“

Не изрече дори и малко съжаление, а омраза - прекалено много

таеше в златистия си поглед, а малцина виждаха, че пратеник

си ти и сновеш по земята за пари и величие, не за весел хорски вик...