Ненужни глупави вражди

Скарали се двама синове,

деца на две майки, две сестри,

в сърцето им коварни ледове,

в очите сляпа омраза блести.

Тъжно слушат тяхните майки

неразумните им, зли спорове,

от корен те един и същ са,

а се превърнаха във врагове.

Недоволни с укор гледат ги

и родните им възмутени бащи,
не разбират и се чудят какви са,
тези ненужни глупави вражди.

Та нали и двамата внуци са,

на достойни, честни прадеди,

и са потомци съвременни,

на велики и мъдри предци,

заедно споделили по братски,

обща история, обща съдба,

и оцеляли задружно в много

трудните, древни времена.

.Разочарова се от тези вражди

дори и слънцето, то очите си
гневно намръщи, и вместо
бяло слънце, в бяло небе,
бяло да грее, черен облак
с черен дъжд, в черно обсеби
дните. Но все пак слънцето
нали е с добро и чисто  сърце,

не е злопаметно, а обичливо
и справедливо е то, затова

реши да не се сърди, да прости,

и дори подарък мъдър да дари.
Спусна то от небето на земята,
две стълби вълшебни, но с две
различни вълшебни огледала.
Едната с огледало правдиво,
а другата с огледало криво.
Ако сам избереш и се огледаш
в първото огледало, бяло слънце,
от бяло сбъдване в теб щастливо
винаги ще блести, но ако избереш
и се огледаш във второто огледало,
черен облак от черно несбъдване
в теб винаги катранено ще горчи.
Тук поуката важна от всеки лесно
се разпознава, който сам избере
ортак на криво огледало да става,
рано или късно много ще съжалява.
Нека бял олтар в сърцето си вградим,
на нетленната древна мъдра истина,
да простиш не означава да забравиш,
а да помниш, че никой не е съвършен.