Несподелена любов

Мрачна зимна картина –

малък парк с голи дървета,

тъмна нощ посред зима

и никой в тъмното не крета.

Свиреп вятър нищото брули

и снегът бушува  в парка,

затрупва и се мъчи да потули

малка статуя под арка.

Наведена над нещо свое,

с угаснал блясък в празните очи,

самотна статуя – на кой е,

по нищо в мрака не личи.

Изпуснати лъчите на луната

за момент огряват сивото лице

и под звуците на лунната соната

изглежда, че статуята има сърце.

Нов набег на нощната буря

отнася далечната песен,

за миг тишината разтуря

и поема по пътя си лесен.

Но фигурата в тъмното остава,

дори прикрита до нейде от сняг,

изглежда сякаш се надява,

или съжалява, или търси бряг...

Виелицата изведнъж утихна,

от нейде отекна тъжен вой,

а някой горчиво се усмихна,

простил и открил своя покой.

Кървава сълза се отрони

върху лист смачкана хартия,

студеният мраз я подгони,

догони я и замрази я.

Сълзата се срещна с хартия,

а кървите в нея болят,

сърцето му моли се “Спри я!”,

но не може... очите кървят.

Прегърбената статуя кървеше –

от лед бе всичко отлято,

но статуята – човек беше,

но в друго време, друго лято...

Тогава тя беше човек,

но подобно чувство не бе усещал,

животът му се струваше лек,

защото нея не беше срещал.

В един миг всичко спря да съществува –

остана единствено тя

и щом се убеди, че не сънува,

бе сигурен – открил е любовта.

И тогава той сгреши ужасно –

да си отиде я остави,

а сега виждаше ясно,

че не ще я някога забрави.

Пропастта помежду им беше дълбока,

но ако можеше да повтори,

би я прескочил - макар и широка –

но да опита да се бори.

Ако можеше да се върне

(но Природата това отрича),

щеше да я прегърне

и да ù каже, че я обича.

Но... тя нямаше да откликне

и щеше да бъде променена,

а той след нея нямаше да викне –

любовта му бе несподелена.

И мостът между тях да запази,

човекът нищо не изрече.

Приятелството им запази,

но от себе си се отрече...

А в усоята на парка

в кръв статуята лежеше,

в самотата на своята арка

нейното име мълвеше...

Честно ако трябва да призная –

в онзи мрачен зимен мраз,

прекършената статуя – оная –

човекът там бях аз.

                      Варна 9-окт-06