19 dic 2010, 1:21

Несподелена любов

1.3K 0 0

Мрачна зимна картина –

малък парк с голи дървета,

тъмна нощ посред зима

и никой в тъмното не крета.

 

Свиреп вятър нищото брули

и снегът бушува  в парка,

затрупва и се мъчи да потули

малка статуя под арка.

 

Наведена над нещо свое,

с угаснал блясък в празните очи,

самотна статуя – на кой е,

по нищо в мрака не личи.

 

Изпуснати лъчите на луната

за момент огряват сивото лице

и под звуците на лунната соната

изглежда, че статуята има сърце.

 

Нов набег на нощната буря

отнася далечната песен,

за миг тишината разтуря

и поема по пътя си лесен.

 

Но фигурата в тъмното остава,

дори прикрита до нейде от сняг,

изглежда сякаш се надява,

или съжалява, или търси бряг...

 

Виелицата изведнъж утихна,

от нейде отекна тъжен вой,

а някой горчиво се усмихна,

простил и открил своя покой.

 

Кървава сълза се отрони

върху лист смачкана хартия,

студеният мраз я подгони,

догони я и замрази я.

 

Сълзата се срещна с хартия,

а кървите в нея болят,

сърцето му моли се “Спри я!”,

но не може... очите кървят.

 

Прегърбената статуя кървеше –

от лед бе всичко отлято,

но статуята – човек беше,

но в друго време, друго лято...

 

Тогава тя беше човек,

но подобно чувство не бе усещал,

животът му се струваше лек,

защото нея не беше срещал.

 

В един миг всичко спря да съществува –

остана единствено тя

и щом се убеди, че не сънува,

бе сигурен – открил е любовта.

 

И тогава той сгреши ужасно –

да си отиде я остави,

а сега виждаше ясно,

че не ще я някога забрави.

 

Пропастта помежду им беше дълбока,

но ако можеше да повтори,

би я прескочил - макар и широка –

но да опита да се бори.

 

Ако можеше да се върне

(но Природата това отрича),

щеше да я прегърне

и да ù каже, че я обича.

 

Но... тя нямаше да откликне

и щеше да бъде променена,

а той след нея нямаше да викне –

любовта му бе несподелена.

 

И мостът между тях да запази,

човекът нищо не изрече.

Приятелството им запази,

но от себе си се отрече...

 

А в усоята на парка

в кръв статуята лежеше,

в самотата на своята арка

нейното име мълвеше...

 

Честно ако трябва да призная –

в онзи мрачен зимен мраз,

прекършената статуя – оная –

човекът там бях аз.

 

                      Варна 9-окт-06

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Янко Велков Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...