Задъхах се с астма от нормативни уредби,

и отпуснах пространството да се разширява.
Хоризонтът е вече свободно-далече,
въздухът започна да стига.
Всичко от хора е писано –
библии, книги, закони...
Вкарват ума във вагон,
да пътува в конкретна посока.
Кой го кара, тоя локомотив?!
Бягам от там, не ща да се возя,
мога сама да вървя!
Страхливо си правя пътеката,
змейски очи ме следят...
Хората писали, писали,
много написали...
Други, повярвали,
вярвали, вярвали...
Дори си спретнали войни,
на кой повече трябва да вярват,
и кого да заклеймят.
Толкова много измислица,
написана звучи достоверно...
Човекът обича да спори,
затова говор развил.
Говори, говори, говори,
най-често сам си се слуша,
и това не успява понякога...
Но усета, той знае!
Трудно му вярвах, сега го познавам,
води ме там, където е трябвало.
Не в грешното, глупаво искане,
наумено от първични инстинкти.

Открих безпризорни послания
и ги слагам в сейфа – съдба,
завъртам ключа, кода ще пазя,
в точното време ще ги освободя.