Прескочи ме в твоето

видяно измерение

със силата на слънчевата светлина.

Аз не съм за твоя свят творение,

от упорството си

пак не ме разбра...

Не чуваш звуците отчаяни,

които тласкат те

към тънък ръб,

делящ реалност и мечта,

а всеки ден въртиш

се в лента с мисли

и до скъсване,

докато се мръкне

и заспиш от самота.

Силно вярваш

и нима не искаш

да надвиеш гордостта,

а чудно, до преди да си ме срещал,

май си имал

все по аура

на някоя изгубена душа...

Негативизъм, критика и страх

от загуба по твое измерение.

Къде са?

Питам те - Кажи!

До безобразие преглъщаш всичко,

а после искаш и сърцето ти

да спре,

да замълчи...

Аз знам, ти взе го от паважа

и каза му „Безумно е" и „Спри",

но как ще му пришиеш моето,

когато си наясно,

че безумното ще те боли:

„Тупти-Боли"

А искаш слънцето и отразената му светлина.

А искаш облаци и дъждове, светкавици...

Целувки пълнолунни на върха...

На крепостта на свещи

потресаващи...         

Не вярвам, че надскочил си

обвитото си  в дим,

неясно измерение...