Аз съм сянката на спомен за човек
и нощта е моето бесило.
С всеки залез умира по нещо в мен
и нима това не е красиво?
Нима нощта не е безпътният ковчег
за сърце самотно и немило,
което тлее в сянката на слънчев ден,
а нощем тъгата възцарило?
С мислите си през нощното небе поех,
чие сърце би се доближило
до това що е на хладни спомени във плен
и нощта в себе си е приютило?