Няма

Стоя на прага на моя свят,
да пристъпя навън май ме е страх;
на мен внезапно хваща ме яд,
да крещя опитвам, но излиза само прах.

Какъв е този прах и откъде се взе?
Мислите ми бързо се преплитат,
разглеждам го в своите ръце;
разтворя ли ги - той отлита.

Как стана? Защо не мога да говоря?
а може би не ми е нужно,
целия си живот наново ще повторя,
ще бъда няма - хм, ще е трудно.

А може би пък няма, може би греша,
така или иначе, когато говоря, никой не ме слуша;
няма целия свят ще обиколя пеша,
ще мина навсякъде - и по море, и по суша.

Ще срещам много и различни хора
и животни, и растения, и всякакви неща;
жалко, че за тях не ще мога да говоря,
ще останат само спомен в паметта.

Който с времето може да избелее,
но аз ще се постарая да не го забравя,
макар старостта да ми се смее
и да казва, че неспособна съм това да направя.

За жалост, в този наш свят
всеки сам и ням си живее;
на себе си често хваща ни яд,
а човекът в нас бавно старее.