Разхождах се по улицата бавно,

загледана във скъпите витрини,

отражение премина плавно,

видях дете да носи мандарини.

От другата срана на тротоара

стоеше бедно, дрипаво сираче,

в очите му съзрях - да, тогава,

сълза готова да изплаче.

За него нямаше ръка любяща,

която да го милва и обича,

за него нямаше уста искряща,

която само ласки да изрича.

И улицата - неговата майка,

бе мащеха неблагодарна, зла,

и само някаква си болна чайка

стоеше със него във студа.

А то гледаше детето с плодовете

как плачеше за нещо на инат,

и то, забравило си сраховете,

за мястото мечтаеше на този непознат.

В движението гъсто аз изгубих

от поглед окаяното същество,

напразно след това се трудих

да видя го и кажа нещичко добро.

На следващия ден аз пак отидох

на мястото, пред онзи магазин,

сирачето се молех аз да видя

и нещичко да дам от стария ми скрин.

И го видях - лежеше бездиханно,

заспало сякаш сън щастлив,

прегърнати със чайка, странно,

за миг помислих, че е жив.

Но скованото телце не трепна,

не се отвориха онез очи,

събрали толкоз обич непотребна,

единствено смъртта я оцени.