Разхождах се по улицата бавно,
загледана във скъпите витрини,
отражение премина плавно,
видях дете да носи мандарини.
От другата срана на тротоара
стоеше бедно, дрипаво сираче,
в очите му съзрях - да, тогава,
сълза готова да изплаче.
За него нямаше ръка любяща,
която да го милва и обича,
за него нямаше уста искряща,
която само ласки да изрича.
И улицата - неговата майка,
бе мащеха неблагодарна, зла,
и само някаква си болна чайка
стоеше със него във студа.
А то гледаше детето с плодовете
как плачеше за нещо на инат,
и то, забравило си сраховете,
за мястото мечтаеше на този непознат.
В движението гъсто аз изгубих
от поглед окаяното същество,
напразно след това се трудих
да видя го и кажа нещичко добро.
На следващия ден аз пак отидох
на мястото, пред онзи магазин,
сирачето се молех аз да видя
и нещичко да дам от стария ми скрин.
И го видях - лежеше бездиханно,
заспало сякаш сън щастлив,
прегърнати със чайка, странно,
за миг помислих, че е жив.
Но скованото телце не трепна,
не се отвориха онез очи,
събрали толкоз обич непотребна,
единствено смъртта я оцени.
© Петя Стрелчева Всички права запазени