Ти… дъжд безкраен и проливен.
Неукротим. И несмирим.
Защо прикриваш порива си таен?
Защо не си пред всички несравним?
Не ласкай ти воплите на онзи - чуждия,
който по сухия път се подхлъзва.
Ще срещаш само низшите премеждия,
когато сетиш, че ласкателтвото
се изплъзва…
Дали сив, мокър пясък
във вените твои е текнал,
или остър и натрапчив крясък
в душата твоя хладна е отекнал?
Нима желанията твои ги пристяга -
адското, безбожното, проклетото момиче?
На него ли отдаде ти
предишната си вяра,
от плът да станеш ти
на крехко, жалко и безкрило
птиче?
Влей в себе си онази несравнима сила! Сътвори чрез чуждото момиче
отдавна замечтания
ту кървав, ту безкръвен, но потопен
спасителен и светъл хаос!
Простреляй го в тила!
безнравственото гостенче.
страстващия и пияния,
душевно притъпен
- Човек - от адски мраз.
Но себе си най-вече Ти преобрази!
безценен, чакан и всесилен дъжд…
С творенията твои очите ни срази
полей изсъхналата, мъртва ръж…
Но както и ръжта, така и песента
на своята душа залей,
пусни я да екти!
А щом дъждът ще вземе сила от водата,
Тогава крехката и жалка птичка
разпервайки крилата,
ще може силна
да лети…
© Жулиян Желязков Все права защищены