Ти… дъжд безкраен и проливен.

Неукротим. И несмирим.

Защо прикриваш порива си таен?

Защо не си пред всички несравним?

Не ласкай ти воплите на онзи - чуждия,

който по сухия път се подхлъзва.

Ще срещаш само низшите премеждия,

когато сетиш, че ласкателтвото 

се изплъзва…

Дали сив, мокър пясък 

във вените твои е текнал,

или остър и натрапчив крясък

в душата твоя хладна е отекнал?

Нима желанията твои ги пристяга -

адското, безбожното, проклетото момиче?

На него ли отдаде ти 

предишната си вяра,

от плът да станеш ти 

на крехко, жалко и безкрило 

птиче?

Влей в себе си онази несравнима сила! Сътвори чрез чуждото момиче 

отдавна замечтания

ту кървав, ту безкръвен, но потопен 

спасителен и светъл хаос!

Простреляй го в тила!

безнравственото гостенче.

страстващия и пияния,

душевно притъпен

- Човек - от адски мраз.

Но себе си най-вече Ти преобрази!

безценен, чакан и всесилен дъжд…

С творенията твои очите ни срази

полей изсъхналата, мъртва ръж…

Но както и ръжта, така и песента

на своята душа залей, 

пусни я да екти!

А щом дъждът ще вземе сила от водата,

Тогава крехката и жалка птичка 

разпервайки крилата,

ще може силна 

да лети…