Научих се да бъда пример.
Да помня,
да разбирам,
да владея.
Научих се да бъда сила.
......................................
Сега
е утрешният спомен.
Нима забравила съм аз да грея?
Нима един човек в живота
тъй лесно ще отнеме
онова, което хиляди не могат?
Явно и това се случва.
Този път е изпитание.
Битка с вътрешния страх.
Аз няма да допусна
да се отразявам с безразличие
в любимите очи.
Не са ме учели
да съм апатия
или дори прозрачност.
Аз съм често мисъл,
състезател сред стотици други.
Влизам в хорските сърца:
да ги топля с приятелство, любов;
или да ги вледенявам в завистта им.
Мога да съм спомен - болка,
миг отронен като в смътен сън,
бегъл шепот, съжаление
за минало красиво.
Мога да съм намек,
дълбоко пазена сълза,
дума неизказана,
старателно прикрита
в плащ от страх и равнодушие.
Мога да съм лъч,
с вековен, макар и кратък блясък.
Мога да съм рана
като въпрос без отговор;
съществуване извън живота,
изпит от логика и разум.
Мога да съм присъствие
непреодолимо,
отхвърлено,
незаменимо.
Мога да съм вик беззвучен,
сподавен в мъгла от лъжи,
като тъмни погледи от лед
нещастно прероден.
Мога да съм просто повод
или даже красота,
оправдана, непозната.
......................................
Не помня за последно
кога била съм самота,
жалост, тъмнина.
Никога, дори сега.
Аз съм просто светлина.
Виждам се и без пряк поглед.
Аз съм вечност във преходен стон,
ехтя в хармония с дъха.
Аз съм просто...
половината погубена любов.