Орлите не летят по тъмно
Сънувам те. Фатално съм подвластен
на призрака, оставащ като тръгнеш.
Припомням си усмивката за “здрасти”
и топлината като ме прегърнеш…
Но аз съм сам. Срещу ми се възправя
злокобен демон – спомени и болки.
Раздира. Под земята ме заравя –
на десет метра под земята, сто ли…
Вали в гърдите. Викам те, изгубен,
но битка няма – аз съм си преграда.
Изгарям в мислите и съм принуден
да умолявам… Моля! За пощада!
Но милост – не! Молитвите загасват.
Разкъсан на съставните си части,
се примирявам. Нищо не зараства…
И пак намразвам тъжните си страсти.
В цвета на дъжд душата ми изсъхва,
и аз се виждам – сянка на скалите.
Орел случаен – след като се мръкне.
И невидян. Изгарят ми сълзите…
18.X.2025
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Велинов Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ
