Острови в душата - 14
- Разстрои ли се много, Поли? Слушай,
не го мисли и дай да те намажа.
Ще хапнеш ли от тези ранни круши?
- Звъня на татко, за да му разкажа.!
Защо да го тревожим, няма нужда,
да го оставим той да си почива.
- Но аз усетих страх да се събужда
и искам много пак да съм щастлива!
- Ела, легни до мен, бъди спокойна!
Това е майка ти, недей се сърди!
- Да ме причаква тъй е недостойно!
И думите към тебе бяха твърди...
- Но ти си ѝ едничката утеха,
тя с мисълта за теб е оцеляла.
При мене болест и смъртта отнеха
детето ми... Едва съм оживяла...
И може би аз затова разбирам
какво изпитва майка ти, Полина.
Да бъда моста между вас избирам.
Изминали са вече две години.
Не е нормално тъй да продължаваш
да я избягваш, всеки прави грешки.
След време за това ще съжаляваш.,
а да простиш е толкова човешко!
Момичето (дали сърдита?) легна
до нея и изви глава надясно.
А черен спомен Роси пак налегна,
пространството отново стана тясно.
Изправи се и трудно въздух взе си.
"Дори не мога вече да избягам..."
Гърдите ѝ натисна сякаш преса
и с всичка сила почна да затяга...
По пръстите иглички запълзяха
и тръгна да се потопи в морето.
Очите на Полина в миг видяха
несигурните стъпки и детето,
като пружина скочи и се спусна
след Роси с мисълта, че нещо става.
Жената във водата се отпусна.
"Сега ли точно ще ми прилошава?"
Усети как една ръчичка взема
ръката ѝ и вкопчва се с уплаха.
Спокойствие започна да обзема
съзнанието, сякаш разседлаха
галопа пощурелите ѝ чувства.
Водата с ласка почна да отмива
натрупаното с приливи изкусни
и към брега бъбрив да го разлива.
След малко двете, вече по-спокойни,
лежаха и напичаха телата.
В душите техни нямаше пробойни,
а майка се усещаше едната.
* * *
- Пристигнах вече, ти къде си? - Поля
в квартирата влетя с криле на птица.
Аз мислех, че ще дойдеш. Имаш воля!
Печеш ли нещо? Тука има пицааа!
Огледа се, но не откри бащата.
И Рики не излая. Притесни се.
Излезе на терасата. Нещата
разхвърлени видя и изуми се.
Момчил бе подреден до педантичност.
Това, че бе цигарите забравил,
подсещаше я за момент критичен.
И Поли, варианти превъртяла
в главата си, се устреми към Роси.
Трепереше и се тресеше цяла,
когато тя вратата ѝ с въпроса
"Къде е татко?" с взрив на страх отвори.
- Не е ли вкъщи? - отговорът беше.
И в нея глас тревожен заговори.
С камбанен звън към действия зовеше.
Следва:
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
