След хубавата сутрин, на колата
Момчил отново се качи с Росица.
Полина да играе в махалата
остана с братовчедка си Деница.
Решиха да отидат в Павликени
и болничния лист да си представи.
От апартамента друг багаж да вземе
и тя да пусне без да се забави
в училище молбата, че напуска,
и знаят, че предизвестен е срокът.
Почти не беше яла на закуска
и мъчеха я из стомаха сокове.
На два пъти наложи се да спират
и тя навън на въздух да остава.
- Напрегната си, нещо те нервира,
кажи какво със тебе, Роси, става?
- Недей така, възможно е на стреса
да реагира още организма.
Трепериш ти над мен като принцеса,
я виж нещата и от друга призма!
- Аз мисля, че в гимназията наша
ще имат нужда от математичка.
Преместване не трябва да те плаши,
че бързо тебе ще обикнат всички.
- Ако случайно нямат щатна бройка ,
за изпити деца ще обучавам.
Дори не знам, Момчиле, вече колко
приеха за студенти! Всичко давам
да тръгнат по избраната пътека
и след мечти – докрай осъществени!
- Със теб на хората им става леко
и те се чувстват пак благословени!
- Говориш като влюбен, аз разбирам.
Ще ми покажеш ли апартамента?
По-късно се научих да шофирам,
но може би дойде сега моментът,
във който, че шофьор съм ще покажа,
ако далече от дома работя.
- Та ти си имаш първокласен даже!
Добър и симпатичен, и безропотен!
- Обръщаш всичко на шега, Момчиле!
- Нима това е лошо, скъпа моя?
Ти твоя хумор някъде си скрила,
дано пък да го срещнем зад завоя!
Росица се засмя със глас кристален,
Момчил прие това като награда.
А само преди дни тъга прощална
ги мъчеше и слагаше преграда.
. . .
По обед бяха вече в Павликени.
Директорът учудено подскочи.
- Решение си взела ти екстремно.
Причини във молбата си посочи ли?
- Аз тях определила съм за лични.
- Дано не си избързала, колежке!
- Откриеш ли човека, заобичаш ли,
това не води, мисля аз, до грешка.
Навън Момчил прегърна я сърдечно,
зарадван бе, че ги е защитила.
- Аз тези думи ще запомня вечно,
съкровище, безценна моя мила!
На втория етаж апартаментът
бе пуснал тъжни непрогледни щори.
- Разделям се със теб, дойде моментът –
каза на глас Росица, щом отвори.
Прибра във сак голям дузина дрехи
и книгите от нощното си шкафче.
Бижутата попипна с поглед рехав
и той се спря на горното ѝ рафтче,
където на портрет – уголемени,
прегърнали се – бяха син и майка,
до морски бряг в целувка уловени
пред полета на гларуси и чайки.
Сълзите ѝ опариха лицето
и тя ръце протегна към портрета.
- Ше дойдеш с мене, сине, там където
очите детски чакат ме и светят...
Аз знам, че ми е време да докажа,
дори на тази, рожбата родила,
че обичта по-силна ще е даже
от нейната. Не бих ѝ изменила.
Момчил ръка на рамото ѝ сложи,
задавен от ридание конвулсно.
Но той за Роси бе се разтревожил,
побърза да допре до нея устни.
От близкото цветарско магазинче
тя купи белоснежни маргарити.
По пътя с поглед във небето впримчен
и гледащ синевата ненаситно,
мълчеше тя, но после проговори:
- До гробищния парк да идем искам...
На главната алея, сектор втори -
едва каза и мъката притисна
сърцето ѝ, решила да го смачка.
Колата спря пред паметната плоча.
Излезе и направи две-три крачки.
Залитна, но Момчил видя, подскочи
и с мъжката си сила подкрепи я.
Цветята тя във възичката сложи.
Трепереше, но без това да крие.
От вятъра свещта угасна... - Боже!
Приклекна той, отново я запали
и бодна с болка на сърцето друга.
За сладкото момченце взе да жали –
синът на бъдещата му съпруга.
Навръщане отбиха се за малко
в апартамента в центъра на Трявва.
Притискаше ги времето, за жалост.
На вилата ги чакаше отдавна
Полина и се беше притеснила.
По Вайбър-а той с нея си говори.
- Забавихте се доста, мои мили,
тревожех се какво се случи, хора...
Росица скъпия портрет прегърна,
потърси с поглед място да го сложи,
а Поли във ръцете ѝ го зърна
и каза: - Лельо Росе, тука може...
До снимката ѝ детска петгодишна
те наредиха мъничкия Златко.
Момчил започна често да въздиша.
- Приличаме ли си, кажи ми, татко?
Бащата не можа да отговори
и дума не успя дори да каже,
но приликата просто го събори –
те като братче и сестриче даже
приличаха си – не защото бяха
и двамата на възраст петгодишна.
С еднакво любопитство те горяха,
очите им въпросите издишаха...
Росица с обич искрена обхвана
лицето ѝ и с нежност го обърна.
- Усещах аз, че майка ще ти стана
в мига, във който отдалеч те зърнах!
Следва:
© Мария Панайотова Все права защищены