След хубавата сутрин, на колата

Момчил отново се качи с Росица.

Полина да играе в махалата

остана с братовчедка си Деница.

Решиха да отидат в Павликени

и болничния лист да си представи.

От апартамента друг багаж да вземе

и тя да пусне без да се забави

в училище молбата, че напуска,

и знаят, че предизвестен е срокът.

Почти не беше яла на закуска

и мъчеха я из стомаха сокове.

На два пъти наложи се да спират

и тя навън на въздух да остава.

- Напрегната си, нещо те нервира,

кажи какво със тебе, Роси, става?

- Недей така, възможно е на стреса

да реагира още организма.

Трепериш ти над мен като принцеса,

я виж нещата и от друга призма!

- Аз мисля, че в гимназията наша

ще имат нужда от математичка.

Преместване не трябва да те плаши,

че бързо тебе ще обикнат всички.

- Ако случайно нямат щатна бройка ,

за изпити деца ще обучавам.

Дори не знам, Момчиле, вече колко

приеха за студенти! Всичко давам

да тръгнат по избраната пътека

и след мечти – докрай осъществени!

- Със теб на хората им става леко

и те се чувстват пак благословени!

- Говориш като влюбен, аз разбирам.

Ще ми покажеш ли апартамента?

По-късно се научих да шофирам,

но може би дойде сега моментът,

във който, че шофьор съм ще покажа,

ако далече от дома работя.

- Та ти си имаш първокласен даже!

Добър и симпатичен, и безропотен!

- Обръщаш всичко на шега, Момчиле!

- Нима това е лошо, скъпа моя?

Ти твоя хумор някъде си скрила,

дано пък да го срещнем зад завоя!

Росица се засмя със глас кристален,

Момчил прие това като награда.

А само преди дни тъга прощална

ги мъчеше и слагаше преграда.

. . . 

По обед бяха вече в Павликени.

Директорът учудено подскочи.

- Решение си взела ти екстремно.

Причини във молбата си посочи ли?

- Аз тях определила съм за лични.

- Дано не си избързала, колежке!

- Откриеш ли човека, заобичаш ли,

това не води, мисля аз, до грешка.

Навън Момчил прегърна я сърдечно,

зарадван бе, че ги е защитила.

- Аз тези думи ще запомня вечно,

съкровище, безценна моя мила!

На втория етаж апартаментът

бе пуснал тъжни непрогледни щори.

- Разделям се със теб, дойде моментът – 

каза на глас Росица, щом отвори.

Прибра във сак голям дузина дрехи

и книгите от нощното си шкафче.

Бижутата попипна с поглед рехав

и той се спря на горното ѝ рафтче,

където на портрет – уголемени,

прегърнали се – бяха син и майка,

до морски бряг в целувка уловени

пред полета на гларуси и чайки.

Сълзите ѝ опариха лицето

и тя ръце протегна към портрета.

- Ше дойдеш с мене, сине, там където

очите детски чакат ме и светят...

Аз знам, че ми е време да докажа,

дори на тази, рожбата родила,

че обичта по-силна ще е даже

от нейната. Не бих ѝ изменила.

Момчил ръка на рамото ѝ сложи,

задавен от ридание конвулсно.

Но той за Роси бе се разтревожил,

побърза да допре до нея устни.

От близкото цветарско магазинче

тя купи белоснежни маргарити.

По пътя с поглед във небето впримчен

и гледащ синевата ненаситно,

мълчеше тя, но после проговори:

- До гробищния парк да идем искам...

На главната алея, сектор втори -

едва каза и мъката притисна

сърцето ѝ, решила да го смачка.

Колата спря пред паметната плоча.

Излезе и направи две-три крачки.

Залитна, но Момчил видя, подскочи

и с мъжката си сила подкрепи я.

Цветята тя във възичката сложи.

Трепереше, но без това да крие.

От вятъра свещта угасна... - Боже!

Приклекна той, отново я запали

и бодна с болка на сърцето друга.

За сладкото момченце взе да жали –

синът на бъдещата му съпруга.

Навръщане отбиха се за малко

в апартамента в центъра на Трявва.

Притискаше ги времето, за жалост.

На вилата ги чакаше отдавна

Полина и се беше притеснила.

По Вайбър-а той с нея си говори.

- Забавихте се доста, мои мили,

тревожех се какво се случи, хора...

Росица скъпия портрет прегърна,

потърси с поглед място да го сложи,

а Поли във ръцете ѝ го зърна

и каза: - Лельо Росе, тука може...

До снимката ѝ детска петгодишна

те наредиха мъничкия Златко.

Момчил започна често да въздиша.

- Приличаме ли си, кажи ми, татко?

Бащата не можа да отговори

и дума не успя дори да каже,

но приликата просто го събори –

те като братче и сестриче даже

приличаха си – не защото бяха

и двамата на възраст петгодишна.

С еднакво любопитство те горяха,

очите им въпросите издишаха...

Росица с обич искрена обхвана

лицето ѝ и с нежност го обърна.

- Усещах аз, че майка ще ти стана

в мига, във който отдалеч те зърнах!

Следва: