Отива си лятото

Отива си лятото. Слиза с прохлада нощта –

самотница стара, дошла да подири утеха.

Нептун ù е сребърен лунен килим завещал

и в куха черупка – от младост сподавено ехо.

Потайният Рак топлина е от слънцето взел,

суетният Лъв авантюра е имал на плажа

и пак целомъдрена Дева кръстосва нозе,

с една премълчана любов да се самонакаже.

А лятото шепне: „Те, както и лани, уви,

промяна в подхода отложиха за догодина.

Денят, уморен да ги грее и гали, се сви,

а ентусиазмът ми скърши се и попремина.”

Напразно се мъчеше да ни направи добри,

с енергия неизтощима на някой хидалго,

сонети изящни и музика нам подарил,

от нас изпроводен със присмех от рап и от чалга.

Отива си лятото с първия есенен дъжд,

с последния чироз, на вилица наша набоден,

а мокрият пясък настръхва, разбрал изведнъж,

че само със вестника скъсан беседа ще води.