Откровение..
Мислех си, че силна съм, и
че раните са просто част от пътя,
по който с живота вървим.
Че без мрак, не светят звездите,
и че като припознаеш сянката
ще оспориш нейната власт.
А пътят криволичещ и пъстър,
осеян е с остри завои.
С усмивки, сбогувания. И жажда.
С пламък, смърт. И живот.
Наивна бях. (и сигурно все още съм).
Отдавах, взимах, пресъшивах.
Грешки повтарях, а надеждата понякога
просто поставяше още планини за
повдигане. Горях, и в страст, и
в противоречиви безумства.
А той, пътят...случва ти се,
нехаен готов ли си...
Поредица от врати, които се
отварят само в една посока..
И под пепеливото було на застиналото
безвремие, с похабени ръце бъдеще рисувах.
Защото нали...за да вървиш, търсиш
смисъл в надеждата роден.
А той, смисълът, винаги е там,
само че променя се, заедно с мен..
И на всеки непредвидим завой,
опора непоколебима и нежна си,
и даваше ми обич, и причина да продължа.
Благодаря ти..
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надя Все права защищены
