Отрова
Срязохме пъпната връв на земята,
казахме - да расте
и превръщайки в градове селата,
сякаш хващахме за гърлото всяко дете.
Твърдяхме, че се грижим за природата,
че ще оставим животните да царуват редом с нас,
но май, че ни интересуваше повече модата,
а парите, изкарани от сделки с живота, интересуваха вас.
Огърлица от слонова кост
виси от врата на важна особа
и виждам как сме застанали всички на мост,
чакаме да ни бутне на бездействието злата прокоба.
И дивите опитомихме,
в името на лакомията държим ги в затвор.
Като прасета с прасета се храним -
дано само и те не еволюират, че да ни дадат отпор.
И нека индустрията да се развива,
а ние с мръсния въздух ще се оправим.
Нищо, че все по-бързо ни избива.
Нищо, че в заразената си кръв се давим...
Заедно майката земя убивахме.
Заедно последвалите успехи празнувахме.
Виждайки мъката и не я лекувахме,
на вместо това за спестените от лекарства пари ликувахме.
Гора не остана вeчe да се изсече.
Време е да приемем участта си сурова,
че някога бяхме, но хора отдавна вече не сме.
Не знам какво сме, откакто човек стана синоним на отрова!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стелияна Димитрова Все права защищены
