В онази малка къща
със срутен покрив и счупени прозорци,
за кой ли път се връщам
и намирам само руини.
Боядисвах с щастие стените,
на стъклата перденца от надежда закачих.
В менюто ни преобладаваха мечтите,
и се наслаждавахме на всеки прекрасен миг.
Буря от обиди надеждата далеч отвя.
Лавина от лъжи мечтите разпиля.
И се пропукаха стените … пропука се любовта.
Разхвърча се на парчета - моят свят – разбит.
Опитвах се отчаяно да събера остатъците в шепи,
aла в дланите ми оставаха само сълзи.
Онази малка къща в пламъци от спомени гори
и никога не ще е вече същата.
А ние в гъстия дим вече не се виждаме дори.
Цялата в рани от обиди и окована в лъжи,
прободена в сърцето от очи, които съм целувала хиляди пъти.
Да остана при теб? Може ли птица без криле да лети?
Или да тръгна? Облечена в страх, но свободна да търся нови мечти…
Пред мен зее пропастта на неизвестността,
а на плещите си нося тежка тъга.
Може да се влача в самота, но няма да се върна.
Нали съдбата все някога
дава на гъсеницата крила…
© Деница Все права защищены