В онази малка къща

със срутен покрив и счупени прозорци,

за кой ли път се връщам

и намирам само руини.

Боядисвах с щастие стените,

на стъклата перденца от надежда закачих.

В менюто ни преобладаваха мечтите,

и се наслаждавахме на всеки прекрасен миг.

Буря от обиди надеждата далеч отвя.

Лавина от лъжи мечтите разпиля.

И се пропукаха стените … пропука се любовта.

Разхвърча се на парчета - моят свят – разбит.

Опитвах се отчаяно да събера остатъците в шепи,

aла в дланите ми оставаха само сълзи.

Онази малка къща в пламъци от спомени гори

и никога не ще е вече същата.

А ние в гъстия дим вече не се виждаме дори.

Цялата в рани от обиди и окована в лъжи,

прободена в сърцето от очи, които съм целувала хиляди пъти.

Да остана при теб? Може ли птица без криле да лети?

Или да тръгна? Облечена в страх, но свободна да търся нови мечти…

Пред мен зее пропастта на неизвестността,

а на плещите си нося тежка тъга.

Може да се влача в самота, но няма да се върна.

Нали съдбата все някога

дава на гъсеницата крила…