Всички търсим любов - груби, цинични, смели или безлични.  Но ни е страх, че ще се изгубим, че тя е фалшива, безсмислена, фин евфемизъм за спасение или заблуда за едно далечно поколение… Но ще ви разкажа приказка една за Богинята на Пролетта. За да изживее своята любов, тя се обрекла на живот странен и нов, останала от никой неразбрана, история разказана погрешно превърната в  човешка драма…

Там в дебрите тъмни

на отчаяние и страх,

в страсти бездънни

и хилядолетен прах

живее сега тя

изгубила всяка надежда

за лъч светлина.

Като цвете пленено,

като лятна роса,

от вяра и младост лишено,

с кървави водопади коса.

Мрак обвива тартара,

местност така непозната,

лишена от доброта и поквара,

на празни души богата.

Тя е безбрежна бездна,

С кристални зали безброй,

Разделени с решетка медна,

В гъст дим от покой.

Но и този дом от господарка се нуждае,

от Богиня властна

с любов да го омае.

Самият Хадес на трона стои,

въздиша тежко и денонощно брои души.

Плават пред него безброй уморени съдби,

преживели любов и раздяла, здраве и болест

някои познали щастието дори.

Но не и той, вечно млад,

на болката чужд,

на любовта непознат.

Скита се ден подир  ден по земята,

от слънце обезобразен,

разпилян от буря и вятър.

Отчаян от липса на чувства насочи се той

към Тартара,

към своя подземен покой.

Застана на  високия хълм с жезъл в ръка

готов да разтърси с ужас неблагодарната земя,

да отвори бездна необятна в нейните недра,

да се спусне в утробата на пепелта.

Погледът му изведнъж се спря

на слаб отблясък, мирис на трева.

На отсрещното дърво стоеше

Нимфа нежна, облечена в самота,

 с коси червени като кръв,

в очите й огледа се смъртта.

В този момент Хадес разбра,

че има сърце,

до болка то затуптя

и полетя към нейните ръце.

От този ден нататък

неразделни бяха те.

Богинята на пролетта и Бога на нощта.

Хората уви

 таят в душата си злоба и сплетни.

За любовта веднъж разбрали,

завистта и отмъщението познали.

Уплашили се те,

че смъртта ще дойде в тяхното селце.

Изчакали един да се помине, момичето да обвинят,

че сърцето си е дала на смъртта.

По планинската пътека връщаше се тя,

с коси разпилени,

с песен на уста.

Нейният край не можа да стигне,

от удари тежки повалена,

от прахта не можа да се вдигне,

свря се в тревата зелена.

Преди да срещне любимата си,

Хадес обиколи света,

да събере поредната доза уморени от живота души.

Изведнъж, следвайки мрачния повик,

той разпозна същата тази гора,

в която той последва любовта.

И там стоеше тя, студена,чакаща смъртта.

Никога вече помисли си той,

и две тихи сълзи се изляха в порой.

Но и в тъмния тартар проблесна надежда,

можеше вечно до него тя да живее,

и да носи кралска одежда.

Договор тъмен с условия ясни,

по-точно едно – да прекара живота си в

тези мрачни подземия опасни.

И така заживя дълбоко в земните недра,

Богинята на пролетта.