В стаята ми пак е толкоз душно,

сякаш все повече и повече успява да се свива.

Изпраща ме на друго място-чуждо,

и във моя собствен дом, дома си диря.

Скривам се под завивката си бяла,

напълно съвършено успявам тогава да се събера.

Но щом нощта настъпи и моят ад настава,

за душа ми неспокойна ни почивка, ни най-малка свобода.

Прощална песен вече е попила,

в белите клавиши и в запустелите стени.

С всички тонове съм изгорила,

онова което хвърля жар и мене ме гори.

От девет сутрини ме няма,

къде е детския ми плам?

В гърдите ми е хладно зее цяла яма,

защо човек и със другар чувства се отново някак сам.

Не чувам вече песента на птиците отвън,

и небето плаче, само сълзите си във дъжд ни е оставил.

Защо това не може да е просто сън,

който докато усетиш си забравил.