Пламтящият Ангел

„... Целуни ме

със своя драконов език,

окрили ме

с плаващо прозрачния си лик

на вълнисто чистите криле,

на новодишащите цветове.

А... недей си тръгва,

дори лъвски рев

с лъвско кървави сълзи

да залее потока ти копринен шев

със малки камъчета пукнатини.

И недей до мен стоя,

дори скала една

над рубинен ад от кръпки да ловува

и с железни, пърхащи петна

върху златисти нишки пак да плува.

И не приближавай

със хищни стъпки от уж подрънкващи маниста

на ламаринени листа от снежно лъскавата писта,

дето ти алмазно дивия парфюм

разля над своите поля

и закуцука свеж пак по своя друм,

далеч от размиващата се игра...”

Видях й румената пелерина

в слънчевата пещера да се закрива,

а тюркоазните й мигли на простора

лъхнаха ми смъртната опора

зад клони-нокти да я дебна

в свойта сянка нежно черна,

в свойта кривеща уста омраза

и щастието от непрестанната проказа,

дето кожата ми с тигров зъб разпра,

и тялото от куршуми яростно раздра.

О, дори сега застинал да умра,

аз ще продължа

да търся дирите ти неуморно

и да спя в леглото ти сатенено и знойно,

да докосвам твоя гръб изтръпнал

и в съня ти да дохождам непомръкнал,

да те целувам със своя драконов език

и пламтящо да ти пея своя вик...

За безумната мъгла в очите ти от речни миди

и бляскавите петънца от вида на мойте лири.

Но ти за мен оставаш ангел земен,

моята поличба и несекващ глас,

мойта тръпка за отказен пас,

моя мъничък, умрял прехлас

и макар да съм невидим в своя лик,

аз ще се преселя в твойта сянка

и за кратък, вечен миг,

ще те прегърна във своята небесна капка

от пера и облаци отвеяни,

от звездни приказки разделяни...

...