7 мая 2015 г., 22:09  

По „Огърлицата на времето” от Андромаха

569 0 1

 

 

Тече реката като няма птица...
разперила криле за песента,
води разпуснала - косите на девица,
на вятъра любовен във дланта.

 

По дъното ù каменисто
потъналите спомени тежат
и нижат се... мънисто по мънисто...
като верига за удавник се държат...
надежди с цвят на тюркоази,
предателства, измама, жлъч,
любов, молитви и омрази,
и много болка, синя скръб...

Тече реката като няма птица...
в крилете и танцува песента,
с небето в нея боси газим...
от векове...
огърлицата времето си пази
.

 

Най-ярката следа е върху прах

и нищо вечно няма.

Вятърът с един замах руши

представните измами.

 

Алеята на спомени отвежда

до бариера от несбъднати мечти.

Назад безмислено е да поглеждаш.

Все едно. Нали продължава да боли.

 

Изгубени в себе си души вървят  

без търсят в богове утеха.

Срещнат ли ги, хората странят,

но не от прашните им дрехи.

 

Под техния поглед свеждат очи

и неволно всеки прави им път.

Те крачат напред и мълчат,

а душата продължава да кърви.

 

За всекиго има Път на болката,

по който вървим срещу своите врагове.

Те отминават, дори без „Горко му!”

да рушат арогантно други светове.

 

Захвърлена, златната рибка

за последно плесна по пясъка.

Безлично пъстрите хора

отминават по пътя нататък.

 

Зад всяка мъка се крие човек,

може би си ти, а може би аз.

Не откриеш ли за нея лек

безкрайно ще умираш час след час.

 

Хората се крием в килии,

строим ги със собствена кръв.

Захвърляме ключа от вратата

и търсим за расото конопена връв.

 

Красотата на цвете укрива

бяла ваза в празната стая.

Гробовете тайни не разкриват

червеи да не ги полазят.

 

И както се случва най-често

свине ябълките ще изядат.

Без значение са протестите им –

така е устроен светът.

 

Самотни сме по Пътя на своята болка

и злоради усмивки виждаш навред.

Но достигнеш ли някога своята цел

започват да се кълнат всичките в теб.

 

На боговете измислени е угодно

човек да не задава въпроси

и сред каменни голи стени

от тях с молитви да проси.

 

Но затова ли сме на тоз’ свят родени?

Да ни превърнат в слуги и без мисъл?

Не! Аз атеист съм. Това не приемам!

Повярвайте – без обич светът няма смисъл...

 

 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Вили Тодоров Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Кое става и кое - не - нека го решавам аз. А и винаги пиша без да подбирам. Това да не са ти доматчета и краставички за салатка. От мен да знаеш - подбирам само с кого да седна на маса за приказка.

Выбор редактора

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...