Загубих пътя, преследвайки поема,
заровена в пясъците на времето,
древен ръкопис или изгубена мечта,
блян, който ме издигна, а после погреба
толкова дълбоко, толкова навътре
и не мога да поема обратно,
защото загубих пътя.
Ти не съществуваш, но аз те търся,
теб те няма, но аз те търся.
Не знам вече какво си,
но аз те търся устремено
като ездач през бурята,
стремглаво продължавам,
но пътят е надолу, а изход - няма.
Ще те открия ли, поемо,
ще те открия ли, изгубен блян.
Или си просто писък в нощта,
който следвам, не знаейки
къде... къде отивам?
Изгаря ме огън отвътре,
отвътре и отвън, горя целият,
а изход - няма,
като ездач през бурята,
аз те търся устремено.
Подхлъзвам се и падам... боли.
Болката отново изгаря и горя...
целият горя, но продължавам.
Следвам те неотлъчно, безспирно,
устремено като ездач през бурята,
а знам... отдавна знам, поемо,
че ти си блян, изгубена мечта,
заровена в пясъците на времето.
Поемо, ти небесна отвори врата,
врата към огън, врата към болка.
През ключалката виждах рай,
красота изящна,
светлина струяща.
Но прекрачвайки прага, поемо...
Защо ми даде ключ, поемо?!
Защо ме прати по път без изход?!
Защо заключи вратата?!
Защо не ме пускаш обратно...
да се върна, обратно?!
Железни окови държат ме,
държат ме в огнена клетка,
а ти, поемо, държиш ключа,
но вече знам, знам, изгубена мечта.
Ключът е в теб, но вратата я няма.
И изход няма, знам...
Но благодаря ти, поемо...
сега в огън горя и изход няма,
но ти, поемо, разпери криле
и от теб научих се да летя.
С твоя огън ме издигна,
с твоя огън ме свали.
Но аз летях...
В огъня преди да падна, аз летях.
За миг в небето платих
с вечност в огнения ад,
но благодаря ти, поемо...

Аз летях!