Взряла поглед в екран от светещи ванадиеви кристали,
облъчени от тънки снопи монохромна светлина,
събира в поле магнитно хиляди поетови заряди
и ги изстрелва в безкрайни кванти от електрически слова.
Коя е тя – дали на Нютон някоя от дъщерите?
Или на Айнщайн племенница с пламтящи кваркови очи?
Или може би събрала всичките закони на дедите -
дете излязло от теорията на вечността?
И колкото и да е относителна във своята поезия,
огъва абсолютно времето на нашите орбитни души.
И заискрява в бяло като наситен пламък от магнезий
в милиони нажежени плазмени лъчи.
Поезия странна и дълбока като изкусна квантова теория,
но толкова позната и човешка като „Еврика” на Архимед!
Със собствени слова от непосилни формули говори
и сякаш че пропада в недоизказан интегрален ред.
Това е поетеса, от физик възпята!
... сред заряди бягаща от цветен прах,
четеш ли я - влизаш в материя непозната...
А за мен остава лек физичен грях!...
© Христо Стоянов Все права защищены