Взряла поглед в екран от светещи ванадиеви кристали,

облъчени от тънки снопи монохромна светлина,

събира в поле магнитно хиляди поетови заряди

и ги изстрелва в безкрайни кванти от електрически слова.

Коя е тя – дали на Нютон някоя от дъщерите?

Или на Айнщайн племенница с пламтящи кваркови очи?

Или може би събрала всичките закони на дедите -

дете излязло от теорията на вечността?

И колкото и да е относителна във своята поезия,

огъва абсолютно времето на нашите орбитни души.

И заискрява в бяло като наситен пламък от магнезий

в милиони нажежени плазмени лъчи.

Поезия странна и дълбока като изкусна квантова теория,

но толкова позната и човешка като „Еврика” на Архимед!

Със собствени слова от непосилни формули говори

и сякаш че пропада в недоизказан интегрален ред.

Това е поетеса, от физик възпята!

... сред заряди бягаща от цветен прах,

четеш ли я - влизаш в материя непозната...

А за мен остава лек физичен грях!...