Здравей, мили, как си,
 помниш ли ме ти, кажи?

 Помниш ли как бяхме заедно
 и в най-трудни за нас мигове?
 Помниш ли как слънцето радостно
 пишеше за нас стихове?

 Помниш ли цветята ухаещи
 как показваха ни любовта
 и как звездите омайващи
 грееха в мойта душа?

 Помниш ли детските очички
 колко засмяни изглеждаха
 и как с протегнати ръчички,
 децата към нас поглеждаха?

 Помниш ли, кажи, небето,
 с всичките си облачета бели,
 как лудееше в сърцето
 с мечтите ни наивно смели?

 Помниш ли как с тебе искахме
 първи да бъдем във всичко?
 Как се нежно притискахме,
 да бъдем всичко или нищо?

 Помниш ли, кажи, луната
 как пътя ни огряваше?
 Помниш ли, кажи, зората
 как прелестно изгряваше?

 Помниш ли, кажи, морето
 с тъмносините вълни?
 Стояхме на брега, където
 срещнаха се нашите очи.

 Помниш ли, с протегната ръка
 как дойде до мен и каза
 най-хубавото име на света,
 как любовта ми ти показа,

 как нежни бяха твоите целувки,
 сладки като твоите очи,
 красиви бяха моите милувки,
 как всичко от любов мълчи?

 Аз бях жената в твоите ръце,
 помниш ли, кажи, това,
 как лудо биеше моето сърце
 при всеки звук на твоите слова?

 И помниш ли как ме обичаше,
 все тъй силна, красива и добра?
 И как от себе си не се отричахме,
 пазехме в душите любовта?

 Това е, мили, помни ме!
 Липсваш ми,
   завинаги - обичам те!