Като свята икона я криеш в сърцето,
и я пазиш дори от лъчите на слънцето.
Да не я изгорят, да не я повредят.
Да не счупят от нея и късче магия,
и нотка от нейния цвят тъй вълшебен.
Че няма ги нийде по тази планета,
та ако поискаш парченце...да вземеш.
Последна надежда ! Съкровище скъпо,
което ти дава мотив да се будиш.
За нея живееш, и нощем извикваш
със страх във очите,
и стискаш юмруци в агония страшна,
защото сънувал си пак че... я губиш.
Но с две думи само – кънтящо желязо,
във порив възторжено безразличие
някой разтваря душата ти с нокти,
със садистично, студено обичане,
и бързо изтръгва надеждата крехка
която от ужас се гърчи и плаче.
Но да и помогнеш – самичък разбираш
че няма възможност, и никакъв начин.
Тъй ставаш безмълвен свидетел как бавно живота
от нея се тихо изцежда.
Тя беше единствен мотив да живееш,
и твоята скъпа, последна надежда,
която те галеше сутрин, и тихо
във тъжните нощи до тебе стоеше.
Тя можеше само с едничко движение,
да ти прогони товара от плещите.
Сега накъде? Вече няма посоки.
Няма горе и долу, само тежка мъгла.
Останал без себе си даже, ще можеш
да бъдеш единствено къс самота.
Там кацнал е гарванът черен на Едгар.
При него иди, до самотния бор.
И когато реши той за миг да почине,
продължи песента:
– "Nevermore! Nevermore!"
Всяка сетна надежда е с две порти тежки,
но едната използваме само.
Или падаме в пропаст бездънна, зловеща.
Или срещаме истински предано рамо.
© Николай Николов Все права защищены