Като свята икона я криеш в сърцето,

и я пазиш дори от лъчите на слънцето.

Да не я изгорят, да не я повредят.
Да не счупят от нея и късче магия,

и нотка от нейния цвят тъй вълшебен.
Че няма ги нийде по тази планета,

та ако поискаш парченце...да вземеш.
Последна надежда ! Съкровище скъпо,

което ти дава мотив да се будиш.
За нея живееш, и нощем извикваш

със страх във очите, 
и стискаш юмруци в агония страшна, 
защото сънувал си пак че... я губиш.
Но с две думи само – кънтящо желязо,

във порив възторжено безразличие
някой разтваря душата ти с нокти, 
със садистично, студено обичане,
и бързо изтръгва надеждата крехка

която от ужас се гърчи и плаче.
Но да и помогнеш – самичък разбираш

че няма възможност, и никакъв начин.
Тъй ставаш безмълвен свидетел как бавно живота

от нея се тихо изцежда.
Тя беше единствен мотив да живееш, 
и твоята скъпа, последна надежда,
която те галеше сутрин, и тихо

във тъжните нощи до тебе стоеше.
Тя можеше само с едничко движение,

да ти прогони товара от плещите.
Сега накъде? Вече няма посоки.

Няма горе и долу, само тежка мъгла.
Останал без себе си даже, ще можеш

да бъдеш единствено къс самота.
Там кацнал е гарванът черен на Едгар.

При него иди, до самотния бор.
И когато реши той за миг да почине,

продължи песента:
– "Nevermore! Nevermore!"
Всяка сетна надежда е с две порти тежки,

но едната използваме само.
Или падаме в пропаст бездънна, зловеща. 

Или срещаме истински предано рамо.