Прасето си е прасе
Едно прасе, от малко още,
сънуваше кошмари нощем,
които бяха (в резюмето)
едни и същи общо взето:
Стопанинът и неколцина
ловци от ловната дружина,
въртейки нож (почти балтия)
си сърбат греяна ракия,
а сетне, с погледи студени,
позамъглени, раздвоени
пред кочината се люлеят
и песен страховита пеят:
„Руйно вино там в мазето
своя ред отдавна чака,
а въпросът със мезето
без причина се протака.
В кочината рипа лошо
тлъсто, розово прасенце,
знае се, че ти си, Гошо,
най-желаното мезенце!”
След поредното видение
взе прасенцето решение:
„На диета днес минавам,
по-дебел за да не ставам,
че след коледните пости
при прасета „кожа с кости”
с нож не ходи се на гости!”
Но нали при орисията,
феята на лакомията
протоколно бе последна,
то (от тази точка гледна)
волята ù бе победна:
„За прасето е нормално
да е тлъстичко и кално,
затова го и орисвам
то, освен да намирисва,
да не губи апетита
и геройски се опита
на кила да стигне кита!”
Въпреки че пътя знаеше
и какво му той вещаеше,
плахото прасе нехаеше
и натрупваше сланината
по шкембето и гърбината,
та по Коледа (охранено)
на софрата бе поканено...
И човешката природа
е от същата порода –
на успеха знае кода,
знае и към краха входа,
но несклонна да приема
съществото на проблема
и със него да се бори,
тя избира пътя втори,
а за първия се сеща,
чак когато се облещи
в смъртоносната си среща
с островърхата стомана,
в нейния гръклян опряна!
© Марин Цанков Все права защищены
блестяща рима е туршия,
но кат` прибавиш и вино`,
то най-добре върви с месо.
А генетично най-сме близки
човеците с порода свинска
със разлика две РНКата
все сме деца от кочинята...