Бойко се спря вечерта на площада.
Паметник гледа, направили там.
-Аз съм Мамарчев - шепти капитана -
Знаеш ме сигурно, г-н Генерал? 

С турците бих се за ползу народа.
Как е България днес, ми кажи?
- Бил си се някога в своя изгода.
Мирно Мамарчев! Генерал не лъжи! 

Гледам венци, ала гербери нямаш.
Жив ако беше, те чака кауш.
Моето спиране не заслужаваш.
Избори идват, а ти си ми чужд. 

-Аз за народа живота си дадох,
нямате право, г-н Генерал...
Нито ги лъгах, нито ги крадох...
Нито със джипка, живот съм живял... 

- Ти, капитане, нямаш ли спирка?
Нагъл си с мен, а си с малък пагон.
Сигурно някоя тъпа мисирка
дебне от храстите? Но аз съм бетон! 

Утре ще пише за мен компромати,
но изберат ли ме, ще те строша.
Уж си от камък, но вече се клатиш.
Аз съм единствен и аз ще реша! 

- Няма причина от теб да треперя.
С тоя език, ти сам си си враг.
Моята храброст не ща да я меря.
Тя е и пример, и смисъл, и знак... 

Бойко разпери ръцете... и литна,
а капитанският пример стои.
С всяка лъжа във живота се свиква,
но никой за нея монумент не строи.