Уморих се да прощавам, Боже мой! Нима душата е бездънна
и успява да погълне всяка болка, всеки нож да изтъпи?
Нямам сили, премалях. И обещавам, ако утре пак осъмна –
да убия и последната надежда. От надеждата – боли!
Ще съм също като нея – милостива, ще ѝ давам по лъжичка
от отровата на бѝлета, порасли по полета от лъжи.
Всяка сутрин ще я будя, за да може вечер пак да спи самичка.
И сърцето ѝ ще храня с див татул – да се побърква от мечти.
И когато залинее и остане само скелет от надежда,
ще посея тия кости нейни точно под реброто си отляво.
Днеска жива я погребвам, но те моля, Боже – погледа си свеждай –
проверявай още чини ли да диша. Сал надежда ми остава....