През стъклени очи видях света

с очите на една бездушна кукла.

Пред тях бледнее даже и смъртта.

Отвътре празна е, но пък е тъй послушна!

Вериги стягат тая куха гръд,

изстинала в свойта вечна зима.

Разлага се студена, суха плът.

Тук смисъл няма, вече си замина.

Очи - пропукани цветя от лед.

Там грее, виждам, нечий спомен.

През тях тегла видяла си навред,

ти, тъжен стон от скръб отронен.

Защо го криеш твоя кукловод,

зловещ измамник, слял се с мрака.

И ти си рожба на проклет завод

за жалки сенки на два крака.

Той даде ти парче стъкло.

Назъбен, впит, коварен взор е.

Не ще поправи то само

небе от спомен, твой позор е.

През стъклени очи видях света,

очи, препълнени с отрова суха.

И да заплачеш даже не успя,

ти, бедна кукло - мъчна, глуха.

А страх запъпли в тоя час

по кожата ми пребледняла.

В тебе себе си съзрях.

Очите ти са мое огледало.