Разплакала се е тъжна Дъгата.

- Отиде си моето Слънце, скри се далече в Земята!

 Нима ще го обича тя колкото мене?

 Ще му дава ли като моите цветове?

 Дали ще си играят както нас със водата?

 Сега мога да питам само тъгата.

 Къде си, Слънчице мое?

 Как  ли те прегръща Земята, забрави ли вече мене - Дъгата?

 Как те омая във нейните ласки да паднеш и скрит от мен да останеш?

И ето го, пак плиска Дъждеца

и напоява Земята и Слънцето - хубавеца,

играе с цветята и тихо целува листата,

а някъде болна лежи Дъгата,

умира от мъка и ненавижда Земята.

Издъхнала на сутринта Дъгата,

затъжили се Вятърът, Дъждецът, листата.

Видял ги и Господ, ядосал се, наказал ги никога да не виждат красотата,

а нощем вместо Слънцето да целува Земята, на негово място изпратил Луната.

- Така трябва, Слънце, защото не видя любовта на Дъгата!

Нека всяка нощ черна да плаче за тебе Земята,

а отгоре да ù се смее Луната!

Когато се спуска сега нощта

и идва тихо да се присмива тя,

дано да си спомниш за мене,

и че никоя друга не може да те обича с моето сърце и душа!

И слушай!

Може да ти разказва тихо през сълзи Земята

 за несподелената обич на Слънцето и Дъгата!