Вървя през гората сама с грешните си мисли.
Мъча се да се отърва от тях,
опитвам се да се слея с чистата природа.
Гледам дърветата, птичките, тревите, дори всяко камъче -
всичко е на мястото си, там, където трябва да бъде.
Но защо аз не се чувствам така? Къде е моето място?
Защо все още се лутам сред нищото
и се нуждая само от забранените неща.
Искам всичко, което не е мое, всичко, което не ми принадлежи
и трябва да го получа на всяка цена - това е моят наркотик,
не мога да живея без него.

Продължавам да вървя,
вятърът се промъква в грешните ми коси
и ги разпилява на хиляди страни...
нашепва ми, че се насочвам към поредната доза грях,
към поредния забранен плод, но дяволски сладък.

Замислям се, дали наистина искам да се променя?
Едва ли... Та аз съм като природата -
толкова непокорна и  непредсказуема.
Аз съм като вятъра - днес топла и нежна,
утре хладна и дива, но винаги насочена към греха.

Дали е дар или наказание? - Не зная,
но грехът е моят живот и аз го обичам.
А какво ли ще стане след края...
не се страхувам, все пак не всички отиват в рая!