Притисни ме силно да не мога да поема дъх (акростих)

През прозореца надничат слънчеви лъчи…

Разпръскват се сякаш хиляди пъстроцветни дъги.

Изливат се като дъжд от устните ми думи

Такива, каквито не съм предполагала, че съществуват в ума ми.

Изненадващо добре звучаха те на глас

Сякаш не бях ги писала с ръката си точно аз...

Никога не съм си мислела, че писецът движи се толкова гладко

И че чувството тези думи да излязат отвътре е толкова сладко...

Мен ли точно си избра да вдъхновяваш непрестанно?

Ела тогава, викам те, до мене остани безкрайно.

Само нещо нека те предупредя -

Изключително много на теб аз държа.

Любов не знаех да почувстваш какво е,

Но срещнах я в лицето твое.

От пръв поглед още аз установих -

Дълго съм те търсила, но вече те открих.

Ако нещо липсвало ми е – ти си това.

Няма значение чужда дума, нито една.

Едно нещо до смърт ме плаши само

Мигом да не изчезне всичко преживяно.

Отидеш ли си, знай, съвсем ще се изгубя.

Галактика без звезди немислимо е да съществува.

Аз само едно сърце имам и то за теб тупти...

Добре го прочети и хубаво го запомни.

Ако ли пък имах две...

Пак твои щяха да са те.

Отвори ръце и протегни ги към мен

Едно е, давам ти го, пази го добре.

Можеш да го правиш, каквото пожелаеш

Ала обещай, че на сигурно ще го скатаеш.

Дали виждаш ме каква съм щастливка...

Ъглите на устните пак рисуват усмивка.

Художникът аз съм, а ти финална извивка.