Привечер

24 июн. 2016 г., 20:36

Поэзия

449 1 2

Зелено величие до скален масив,
отгоре се шири небето,
внушаваш респект, така убедително,
в спокойствие всичко обвито.

Седя и те зяпам, а вече смрачава се,
щурците ми казват "прибирай се",
две- три светулки ми дърпат ръката,
а аз онемяла не мърдам.

Слънцето вече е зад хоризонта,
луната ме гледа със укор,
пътя назад е време да хващам,
звезда даже се е подала.

Сливам се със сенките на тъмни пътеки,
отстъпвам без капка желание,
с тъпата болка на леко убождане,
идваща с всяка раздяла.

MisteriaVechna (Misteria Vechna)

2016-06-25T13:52:31+03:00

Стериотипите ми причиняват задух, умишлено използвам "зяпам".
tanq_mezeva (Таня Мезева)

2016-06-25T11:30:47+03:00

Да, чудесно! Ама това "те зяпам", нещо ми развали романтиката!