В догадки и терзания безспирно

душата ми се лута безутешно.

Да укроти сърцето ми немирно

опитва се напълно безуспешно...

Безпомощна, аз отстрани се чудя

и да повярвам в приказка се моля.

Но страх ме е – когато се събудя

дали ще бъде същото? Не зная.

Разбирам, че е трудно да разкъсам

на навика удобната верига;

инерцията своя да прекъсна...

Крещи от болка мозъкът ми: “Стига!

Cпри да гадаеш бъдното. Не искай

да контролираш хода на Съдбата!

И отпусни сърцето си! Не стискай

в юмрук душата си! Убиваш красотата

и себе си погубваш! И помни:

Не се упреквай и не се бори!

Най-свята само с обич е душата,

дори от обич и да изгори!!!”