Прозорецът ми - цял покрит с цветята на студа;
прозорецът ми гледа към нежнобяла прелест.
Изящни клончета отърсват от себе си снега
на вятъра улавят всеки трепет.
        Почти като замръзнала картина-сън
        и само снежинките в танц се люлеят
        като в приказка зимна е всичко навън
        и само миг, за да съм вече в нея.
Единствен миг. Причува ми се звън вълшебен -
хиляда незрими камбани!
И пеят във хор най-прекрасната песен
невидими ангели в леки премяни.
       Измислена приказка - за мен е реалност,
       живота си смесвам със сънища чудни.
       Фантазия, истина, миг и безкрайност
       в едно са се сляли във нощите будни.
Защо във очите ми има снежинки -
разтапят се бързо и стават сълзи...
Защо се страхувам от своята приказка,
от своя прозорец със бели мечти?...