Изсъхнал пън насред тъмната гора стои,

до него разцъфтяла роза с красота света пои.

Пънът свенливо към розата поглежда,

тя в отговор повдига закачливо вежда.

Изпуква пънът, олющва си от свян кората,

нима на него точно ще намигне тя в гората?!

Че всяка жива твар, що мине покрай алените ù листа,

от красотата ù замайва се и посдвирва със уста.

И всеки, що я зърне, копнее да я има,

а розата отвръща с поглед, хладен като зима.

Но ето че на тоз нещастен и самотен пън

тя смутено се усмихва, сякаш всичко туй е сън.

А гледа розата с трепет тоз самотен пън насреща

и чувства как росата по снагата ù кипва гореща.

"Какъв юнак е само" - мисли си и тайничко копнее

до него да се сгуши, в сянката му хладна да живее.

Да опре тръпнещи листенца в здравото му тяло,

да скърши под него стеблото си за ласки закопняло.

Мечтае розата да бъде покорена от тоз юнак корав,

да я вземе и пази от всички, та той е тъй силен и здрав.

Мечтае си красавицата алена за тоз пън на крачка от нея

"Ох, искам да съм с него" - мисли - "от любов ще полудея!"

Мечтае и страстно полюшва червени листенца

"Вземи ме юнако" - прошепва му сладко с устенца.

Върви през гората стар дървар и съзира изумен

изсъхнала красива роза да лежи до пън подмладен.

С листенца пожълтели обгърнала е дънера изсъхнал,

а той привел се е над нея нежно и в щастие издъхнал...